Новина по радиото:
– Преди няколко часа над Централни гробища се е разбил двуместен хеликоптер. От полицията съобщиха, че досега са извадили над 300 трупа от мястото на катастрофата.

По съветско време викат някакъв руснак на обяснение в КГБ:
– Ти защо редовно получаваш колети и писма от Израел?
– Ами по време на войната крих един евреин от немците у нас в мазето, и сега ми е много благодарен и ми праща това-онова.
– Как може така бе, другарю! Да си кореспондирате с тая гадна капиталистическа страна! Вие за бъдещето си мислите ли?
– Да, мисля. Сега крия един китаец.

– Каква е разликата между бельото на бабите ни и нашето?
– Едно време разтваряш гащите, за да видиш задника, а сега разтваряш задника, за да видиш гащите.

– Подсъдими, защо не се откажете от обирите? Знаете, че след всеки взлом ви залавят…
– Е, нека не преувеличаваме, господин съдия. Чак пък след всеки!

– Обвинен сте, че сте откраднали една домашна патица – казва съдията.
– Това беше дива патица, господин съдия!
– Откъде разбрахте?
– Трябваше само да видите колко се измъчих, докато я хвана!

Върви си Червената Шапчица през гората на път към баба си.
Жега… Слънцето прежуря, а в кошничката си тя носи бутилка винце…
Решава да утоли жаждата си, трясва шишето на екс, пада и заспива до пътеката.
Минава по пътеката една крава, вижда капчиците пот по лицето на Червената Шапчица и си казва: „Горещо му е на детето. Умира от жажда. Я да го напоя – добро дело да сторя.“
Поднася вимето си към лицето на Червената Шапчица, а тя в просъница изломотва:
– Ой, ой, момчета, милички! Не всички заедно, не всички заедно!

Млад писател споделя с колега:
– Ура! Ще получа пет долара за последния си разказ!
– От кого?
– От пощата, защото ми изгубили писмото, с което го пращах до редакцията.

Двама приятели се срещнали и се заговорили:
– Вуйчо ти намери ли си работа?
– Да. До вчера работеше като готвач на подводница.
– Защо до вчера?!
– А-а-а, запържил лука и отворил прозореца да се проветри.

Професор обяснява на студентите си:
– Значи, за по-нагледен пример, представете си едно стъклено кълбо. Е, разбира се, може и да не е стъклено. Всъщност, може да се мине и без кълбо…

Някаква млада двойка – годеници, тъкмо пътували с колата към църквата да се женят, и се случила страшна катастрофа, която ги убила на място.
Възнесли се веднага на небето, и понеже били праведни, попаднали пред вратата на рая.
– Заповядайте вътре, чеда мои! – казал им Свети Петър.
– Ама Свети Петре, ние много се обичаме и искаме да те питаме нещо. Ние много искаме да се оженим, та питаме дали в рая хората могат да се женят. Ако не може – не щем да влизаме.
– Чакайте тук, отивам да проверя. – казал Петър и изчезнал.
Седят двамата пред вратите на рая и си мислят:
„Добре де, това е рай все пак – ще стоим тук вечно. Ами ако се оженим, а след хиляда години се окаже, че не си допадаме напълно?“
Чакали, мислили си такива неща, пак чакали, пак мислили…
Свети Петър се върнал чак след три месеца:
– Радвайте се, чеда мои! Можете да се ожените!
– Ама Свети Петре, ние искаме и друго да попитаме… А може ли да се разведем после?
– Аман от вас! – викнал гневно Свети Петър. – Влизайте веднага без повече въпроси! Аз три месеца губя заради тях да намеря свещеник в рая да ги венчае, а те сега имат нахалството да ме пратят да търся адвокат!