Начи от едно известно време отвориха ново 24/7 заведение с готвени манджички на булеварда до дискотеките.
Пред него почти винаги си има празни 4-5 паркоместа. Гледам дали нема некви служебни абонаменти нещо, нема. Викам си бах неговата мама, хабиби, тука има нещо.
И ше му прая сефтето една нощ, изгладнял. Паркирам пред него и докато се запътвам да вляза, от нищото изскача една батка и се насочва с бърза крачка към мен.
На втората секунда го профилирам като притежател на минимум два черни леопарда и най-вероятно на човек, живеещ в емемей клетка.
Смачканите ушенца ми внасят противоречиви емоции – или е некой съученик от спортното училище дето не помня или се е припознал, че съм некой дето му дължи пари и се е крил дълго време.
Само си викам, дано не е второто, че ше е доста нелепо да си замина гладен от тоя свят, ама квото такова, кой оцелее, тва е положението.
В момента, в който вижда, че ще влизам в заведението замръзва като по команда. Викам си, добре, може и да доживея оставката на още некой от ПП.
Взимам си манджиджчката и хапвам отвън на една масичка.
В тоя момент паркира неква черна тупалка, слиза с тежка крачка некой дето явно притежава половината студентски град, но с вид на Емрах Стораро. Запътва се в посока, различна от заведението и в следващата секунда като пантера пред него се озовава нашия човек от клетката.
– Не може да паркираш тука. Само за клиенти на заведението е.
Аватарът на Емрах Стораро дори не си помисли да задава некви въпроси, качи се в колата и замина…
И като ми стана едно носталгично по ония времена, в които немаше синя зона и си имаше ред и дисциплина…
Сега го пазаря човекът, дали не иска да заработва некви извънредни смени на стоянката на такситата на пилоните.
