Излязъл веднъж султанът с гемия…

Излязъл веднъж султанът с гемията си на риболов в един залив. Поотегчил се, че взел да съзерцава брега с една далекогледна тръба. Гледа на една плоска скала – клекнал бедният рибар Иванчо, извадил си дългия атрибут и се опитва да го огъне и сам да си го сложи. Ама пуста природа, не става…
– Доведете го този серсемин веднага, бе! – заповядал той на стражите.
– Какво се опитваш да направиш, бе серсемин? – попитал султанът Иванчо, когато го довели.
– Султан ефенди, когото съм оправил в това царство, човек стана. Само аз си останах един беден рибар, та рекох сам да се оправя – и аз да вържа малко двата края…
– Хм… Че кого толкоз си оправил в моето царство, та човек е станал? – заинтересувал се султанът.
– Ами, кого… Е, твоите везири, например – всичките.
– Не думай, бе! Ще ви направя една очна ставка и, ако ме лъжеш, главата ти сека на място, да знаеш!- заканил се султанът.
– Абе, султан ефенди, кой ще си признае такава работа! – рекъл Иванчо.
– Ти за това не бери грижа, зная аз как да попитам, че да разбера истината.
– Ами ако излезе верно? – попитал Иванчо.
– Ако излезе верно… ще ги накарам всеки от тях да ти даде по една торба със злато – обещал султанът.
Строил той на другия ден в една редица везирите в султанския дворец и извикал на стражите да въведат Иванчо.
– Познавате ли този човек? – обърнал се той към везирите.
Те погледнали към Иванчо и навели глави:
– Вай, вай, аллах, аллах…
– Ясно-о-о! – отсякъл султанът. – Сега всеки от вас да даде на този човек по една торба със злато!
Слиза Иванчо по стълбите от палата, носи тежкия чувал със злато и краката му се огъват под голямата тежест, а той си мърмори:
– Брей-и-и, какво стана!… Хем само си го допрях…