Червената шапчица
Умберто Еко
Конусът на Ардан
“- Парабола, скъпи ми Мишел…
– Не – хипербола! – отсече председателят на Оръдейния Клуб.
– И какво означава това на вашия учен език, уважаеми Барбикейн?… Каква е ползата ни от всяка една от тези две странни криви, ако и двете ни водят към Безкрайността?…”
Jules Verne, “Около Луната”
…и тогава видях Конуса.
Конусът стоеше в центъра на откритата площ, мълчаливо и неподвижно, в онази прикрита форма на движение, която окото успява да улови или още в първия момент или едва след часове упорито сърцезание. Аз знаех, че всеки би трябвало да го усети – тихото величие на опасващите го по хоризонтала кръгове, милиардите елипси по наклонените равнини, непресичащи основата му, квинтилионите параболи, водещи към безкрайността, минавайки упорито край точката на фокуса си и множество (с мощност на континуума, поне ?0^2) хиперболи, идващи от съседна, но така подобна на първата безкрайност… аз знаех, че това многообразие на идентичности, по силата на някаква надбожествена логика, свързва орбитите на всички планети и звезди, на всичко изследвано от Кеплер, Галилей и Нютон и разглеждано от Халей, Шумахер и Леви, с далеч по-прозаичните, но по-разбираеми треактории на онези двадесетинчови цилиндри, преминаващи и завършващи в източен конус (отново КОНУС!), запращани над хилядите изтощени човешки същества, сврени в окопите край Марна, за да се взривят, с щрапнелен вълчи вой, подобно на пагубни фойерверки, в покрайнините на Париж, предавайки последен поздрав от някаква смътно позната, позакръглена германска hausfrau, някоя си Berta Rotshappe.
