Свети Петър остарял, попрегърбил се и изнемощял. Краката му вече не го държали и му било трудно да посреща лично кандидатите за Рая. Ръцете му отслабнали и едва успявал да открехне тежките райски порти от ковано злато, за да влязат достойните.
Затова си взел един млад и силен ангел за помощник. Дал му връзката с ключовете, тефтера и нужните наставления и се оттеглил в покоите си, но от време на време поглеждал към мониторите около себе си и следял как се справя ангелът.
След няколко дни по пътя към Рая се задала група мургави мъже и помощникът излязъл да ги посрещне. Щом се приближили, миризмата от тях го накарала да сбърчи нос, тъй като нямала нищо общо с уханието от градините зад него. “Тия трябва да са живели без вода в пустиня, щом са такива немити и с почернели от мръсотия тела и дрехи”- помислил си той.
Предвкусвайки удоволствията, които ги чакали в Рая, мургавите се хилели насреща му, оголвайки пожълтелите си, проядени зъби.
– Вие какви сте?
– Роми… – отвърнал един от тях, като преместил цигарата си от едната в другата страна на почти беззъбата си уста.
Ангелът направил бърза справка в джобния компютър, даден му от Свети Петър и незнайно защо наричан от него “тефтер”.
– В Рая цигани не се допускат! – осведомил ги той и нервно поразперил крила.
– Що бе? Ний ромите не сме ли ‘ора…? – зароптали те насреща му, почесвайки се по рошавите си глави и небръснатите си бради.
