Новите приключения на Дарт Вейдър
Епизод 1: Жълтата заплаха
В момента над Корусант грееше ярко слънце, птичките пееха, а небето беше ясно – без нито едно облаче. Един прекрасен ден, подканващ човек да излезе навън и да се поразтъпче, да се порадва на живота. И хората го правеха… с едно изключение.
Дарт Вейдър си стоеше в едно открито кафене, надул климатика си до краен предел, но въпреки това жегата го измъчваше. Пиеше
си сутрешното кафенце и в момента играеше тристранен шах с Йода и Оби-Уан Кеноби. Губеше по един неуловим за околните
начин, но самите участници ясно виждаха накъде отиват нещата. В момента двамата му противници се бяха съюзили срещу него, но
тази игра продължаваше, докато не останеше само един играч, така че всеки от тях дебнеше за евентуална грешка на другия, за да го прецака. Вейдър мразеше да играе шах в горещо време, тъй като все някой от трите му централни процесора успяваше да прегрее и да се самоизключи. Затова той избягваше да използва и трите за целта – ако и трите се изключат положението щеше
много да се скапе – в такива случаи той започваше да се държи откровено дебилски. Поради това в момента използваше само един
процесор, но явно изчислителната му мощ не стигаше, за да окаже достойна съпротива.
Видя интересна възможност и премести една банта така, че да стъпче един нахален малък джедай. Йода пък изведнъж атакува
диагонално с един X-Wing, който заплашваше да се приближи опасно до Императора на Вейдър. А Оби-Уан най-нагло унищожи един
звезден разрушител на Йода с помощта на на едно Ууки. Йода го изгледа ядно и изръмжа:
– Честен играч ти не си ! Гадно копеле виждам аз пред себе си !
– Тихо бе, зелено джудже такова – небрежно го погледна Оби-Уан.
– Топките ти ще откъсна, пиклив джедай такъв ! – изврещя Йода и скочи върху масата (поради което се озова почти на нивото на
седналия Кеноби) и посегна към светлинния си меч.
– Ей, ей, смотльовци, я престанете – намеси се и Вейдър. – Йода, гневът е пътят към тъмната страна, нали така беше ?
– Зависи кой пита… – Йода вече не беше зелен, а червен, но все пак си седна на стола и загледа намусено хубавичката
сервитьорка, която прехвърчаше насам-натам между масите. Тя му се усмихна, фръцна се и се запъти към съседната маса. Очевидно беше нова тук и хабер си нямаше до какво могат да доведат такива действия. Йода подсвирна тихичко от възхита и леко помръдна ръка. Полата на сервитьорката изведнъж се вдигна над кръста ѝ, макар че нямаше никакъв вятър. Тя изпищя и се опита да я смъкне обратно, но това не беше добра идея, тъй като държеше в ръка табла с около дузина чаши върху нея. В
резултат на това цялата съседна маса заедно с обитателите и беше полята с кафе, чай, различни сокове и дори няколко акохолни напитки. Започна се лют скандал, а Йода се ухили мазно и загледа бъркотията.
– Йода, стар палавнико… не ти ли омръзна да се задяваш с хубавите девойки ? – усмихна се и Оби-Уан. Кратката вражда отпреди малко явно бе забравена вече.
– Хе-хе… стар аз съм настина, но набито око за красотата имам.
– Както и неутолим апетит към всичко женско.
Вейдър сви рамене и отпи от кафето си. Или по-точно изля част от него в едно малко отворче на каската си, пригодено специално за тази цел. Обичаше да прекарва времето си с тези двама свадливи джедаи. Дори и във филмите, където участваха и тримата, всичко беше представено различно, докато в действителност те се познаваха
още от детинство и никога не биха посегнали един на друг. Или поне не без сериозна причина. А това, че Оби-Уан Кеноби и Йода непрекъснато се дърлеха за нещо си беше в реда на нещата. Но иначе те бяха неразделни.
В този момент по улицата покрай тях премина булдозер. И то гадно жълт на цвят. Вейдър му хвърли едно око. “Жълт” – помисли си той. Думата “жълт” се завъртя в съзнанието му, търсейки логическа връзка. Естествено, не намери такава и си тръгна
обидена. Вейдър огледа кафенето около себе си. На съседната маса имаше двама души, които си бяха поръчали огромен брой халби бира и в момента очевидно спореха за нещо. Не успя да чуе за какво, обаче. До тях си пиеше кафенцето едно привлекателно момиче и
четеше книга. В един момент обаче, когато се обърна, човекът на масата до нея, който беше дебел и грозен и носеше смешна кожена шапка се пресегна, взе ѝ кафето и самодоволно започна да го пие. Вейдър сви рамене – в това кафене по принцип се събираха най-големите чешити, точно затова и те тримата ходеха там – и се върна към играта на шах. Йода се бе отказал да играе, така че Вейдър с лекота победи Оби-Уан.
Облегна се доволен назад и се отпусна в стола. Скандалът вече беше затихнал, но горката сервитьорка се бе свряла в единия
ъгъл на кафенето и плачеше. Изведнъж в небето над тях като от нищото изникнаха няколко огромни жълти кораба. Вейдър се опули тъпо. Не можеше да проумее
какво правеха те там, нито пък можеше да познае модела им. Не бяха имперските Звездни Разрушители, макар че бяха големи
почти колкото тях. “Остава да е някакъв нов модел… някаква мини Звезда на Смъртта, може би…” – мина му през ума.
Разнесе се невъобразимо силен шум – звучеше като че ли някой се прокашля пред най-големият микрофон във вселената. След
което се разнесоха няколко реплики:
– Ама това чудо включено ли е ?
– Да, шефе, в ефир си.
– Сигурен ли си ?
– Да бе, говори.
Последва ново прокашляне. Всички наоколо бяха притихнали и с ужасен вид гледаха нагоре към жълтите кораби. Гласът се
разнесе отново:
– Ей, гадни мизерници, сега ще разрушим вашата планета. Не ме питайте защо, просто ние сме изключително гадната раса на
Вагоните и разрушаваме планети по стара традиция, за да прокарваме космически магистрали оттам. Даваме ви петнайсет минути, за да си кажете последните молитви. Времето ви тече.
Вейдър се почеса по каската. Не можеше да разбере какво прави космическата отбрана, та е пуснала тези кретени в небето над
Корусант. Не можеше да разбере и доколко намеренията им са сериозни, но реши все пак да провери за какво става въпрос. За
момент се зачуди дали да не се обади на имперската флота – все пак той навремето беше главнокомандващ на всички бойни сили
в Империята след преждевременната кончина на императора и все още имаше доста сериозно влияние сред адмиралите на флотата.
Но все пак Вейдър сви рамене и реши да се заеме със задачата сам.
– Еба си мамата… жълти кораби… – дивеше се Оби-Уан на гледката.
– Дееба му майка – даде и своя принос в разговора Йода.
– Йода, научи се да говориш като хората, стига си разменял местата на думите, – на Оби-Уан отдавна му беше писнало от този неприятен навик на приятеля си.
– В кучи гъз ще те завра. Нещастен кретен ти си. – изрепчи му се Йода.
– Тихо, идиоти такива ! Елате с мен да разберем какво става тук. – Вейдър беше безкомпромисен, когато ставаше дума за даване на заповеди.
Двамата му приятели послушно тръгнаха след него. На следващия ъгъл Вейдър се сблъска с двама души, които постоянно сочеха към небето. Той ги позна – това бяха ония двамата, които преди малко се наливаха с бира в кафенето и спореха. Единият изглеждаше кьор-кютук пиян, а в другия имаше нещо още по-странно. Особено в усмивката му, тъй като изглеждаше, че има около 64 предни зъба.
– Кои сте вие, бе, миризливци ?
– Аз съм Форд Пре-фъкд, а това е моят приятел, Дарт Ърдент – обади се човекът със странната усмивка.
– Охооо, за лорд на Сит ли се мисли, а ?
– Не, просто така се казва. Ъъъъъ…
– А защо е пиян ?
– Защото алкохолът ще го отпусне, а ние трябва да вземем тези космически кораби на стоп.
– К’во ? – ококориха се и тримата джедаи в един глас ?
– Ами идва края на света. Или поне на тази планета.
– И кога ?
– Ми след около дванайсет минути. Абе няма значение, трябва да тръгваме. Айде чао. – и Форд Пре-фъкд понесе пияния си приятел нанякъде.
– Ей, изпусна си пешкира, – Вейдър го вдигна с помощта на Силата и му го подаде.
– Много ти благодаря, мой човек. Без него заникъде не съм.
– Нека Силата бъде с вас – изцепи се и Йода, след като те отново се запътиха нанякъде.
